Светът е голям и захар дебне отвсякъде или за неравната борба на една майка със захарта

В един идеален свят щях да живея в къща с голям двор накрая на някое село, точно преди гората. Щях да имам 3 деца, кон и 2 кучета. Щяхме да си отглеждаме сами храната, да прекарваме деня си на открито и децата ми нямаше да познават вкуса на готовите захарни изделия и напитки.

В реалния свят обаче живея в град. Най-големият и вероятно най-мръсният в България. Имам едно дете и то прекарва по-голямата част от деня си в детската градина. Благодарение на детската градина и на други, различни от мен хора, е опитало почти всичко сладко, което може да се опита. И му е харесало. Защото захарта пристрастява. Освен че разрушава. И аз като майка водя отчаяна и неравна битка със захарта, защото искам детето ми да расте здраво и да е емоционално независимо от храна!

За положението в детската градина писах тук и ще продължа да пиша, защото това положение засяга хиляди деца в България и трябва да се промени! Стотици от вас откликнаха, споделиха, включиха се с коментари, писаха ми лични имейли, изразиха готовността си да участват в инициатива за промяна, за което ви благодаря! Повече за тази инициатива очаквайте скоро.

Днес обаче искам да поговорим за нещо друго, което много родители посочиха в коментарите и имейлите си: че храната в детските градини е проблем, но не е единственият!

Така е! Захарта не е само в детската градина. В действителност тя е навсякъде извън дома, в който така грижливо сме опазвали детето си от захарните изкушения през първите 2 години от живота му. Или ако перифразирам популярното заглавие: светът е голям и захарта дебне отвсякъде! И освен ако не искаме да си отглеждаме децата в изолатор, ( а аз определено не искам!), се налага ежедневно да водим своята неравна родителска битка с нея.

По-долу следват извадки от дневника ми: “Мама срещу захарта” – кратки описания на някои успешни и не дотам успешни захарни схватки! Постарах се да звучи смешно, макар в действителност да не е. Но по-добре чувство за хумор, отколкото чувство за безсилие!

Сцена Първа

Детето има рожден ден. Зима е. То иска да поканим приятелите му и да има парти. Ясно е, че през януари не мога да опъна одеяло в парка и да занеса кошница с домашно приготвени мъфини, палачинки и домашна лимонада. Тайно завиждам на майките, чиито деца имат рожден ден през лятото и го празнуват в парка. Аз на свой ред започвам да обикалям детски клубчета в София с идеята да намеря такова, в което менюто да ми харесва или поне да става. Няма. Такова детско клубче няма! (Или ако има и съм го пропуснала съм, моля да ме извините и да кажете кои сте и къде сте!).

Навсякъде, където бях, изборът на меню за децата се свежда до пица или сандвич с шунка и сокче в кутия. Фондановата торта няма да споменавам, защото торта поне на някои места можеш да си внесеш. На въпроса ми: “Защо трябва децата да ядат тесто с месо и химичен сок в кутия? Не може ли да им направим нещо със зеленчуци или домашни мъфини или да речем хляб с квас и хумус или поне плодова салата и фреш?”, ми отговарят: “Ама, госпожо, на децата пицата им харесва! А сокчетата са удобни и всички ги обичат.”. Ами да харесва им! Може би, защото това са свикнали да виждат на един детски рожден ден. Може би защото друго не им предлагате. Може би и хумусът ще им хареса, ако имаха възможност да го опитат! Но какво да им го обяснява това госпожата със странните идеи като така или иначе няма да я разберат! Така приключихме с клубчетата. Намирам си алтернативни парти пространства, където мога да внеса храна.

Сцена Втора

Отиваме на ресторант. Защото дори и редовно готвещите родители имаме нужда понякога някой да ни сготви и после магически да накара празните чинии пред нас да изчезнат. Сервитьорът ми подава детско меню, в което има детска пица, детска паста, пържени картофки и хрупкави (да се чете “пържени”) пилешки късчета. Връщам детското меню и казвам, че ще поръчам на дъщеря ми салата. От менюто за големите. Сервитьорът ме гледа съмнително: “Ама тя ще я яде ли? Децата не обичат зеленчуци. Защо не ѝ вземете паста?”. Ами, да, ще я яде! И изобщо не е вярно, че децата не обичат зеленчуци! Децата не обичат да ядат неща, които не познават! Ако редовно им се сервира пица, паста и друго тесто, това ще познават и обичат. Ако всеки ден виждат в чинията си зеленчуци, ще обичат и тях!

Сцена Трета

На детската площадка сме. Детето играе, а някаква леля на пейката отваря кутия с шоколадови бисквити и си похапва. Изведнъж забелязва, че детето я гледа и започва да го мами: “Я ела да видиш с какво ще те почерпя!”. Шоколадовото нещо се размята из въздуха, малкото протяга ръчичка към него, но аз съм по-бърза и го грабвам в ръце. Детето, не бисквитата. Дръпвам го встрани и обяснявам на лелята, която изобщо не се е сетила да ме попита, може ли да почерпи детето, че дъщеря ми “не яде такива неща”. И, разбира се, чувам въздесъщото: “Е, какво ще ѝ стане от една бисквита?”. Но дори нямам намерение да отговарям, защото детето в ръцете ми реве, а аз трябва да го успокоя и да му обясня, че (1) не е хубаво да взима храна от непознати хора и (2) мама няма против да си хапне бисквитка, но ако двете заедно сме я избрали/купили / приготвили и знаем точно какво съдържа.

Тук е мястото да отбележа, че аз далеч не съм изперкала майка маниачка, макар понякога да изглеждам като такава. Всъщност не подкрепям и не изпадам в крайности! Нямам за цел да огранича детето си от всичкото сладко на света! Даже напротив! Имаме любими места в София, където с удоволствие я водя през уикенда, за да си разделим парче торта или да си вземем сладолед, направен с натурални продукти. Домашен сладолед с плодове и тахан си правим и вкъщи. Купуваме си качествен ръчно правен шоколад за празници или излети в планината. При такива разходки си носим и сурови десертни барчета от ядки и сушени плодове. Но искам десертите в менюто ѝ да бъдат ограничени дотук. Да бъдат изключение, а не норма. Да бъдат споделено удоволствие. Да бъдат за сметка на нещо приготвено с качествени натурални продукти, а не рафинирано и пакетирано изделие с безкраен срок на годност! Е, трудна работа!

Други сцени

След като навреме и успешно успях да спра няколко шоколадови яйца, закупени от любезни роднини/близки, да се озоват в ръцете на детето, все пак малко преди то да навърши 3, защитата ми се пропука. И настъпи Армагедон. Всяко отиване на пазар с детето завършваше с истеричен рев на касата за шоколадово яйце. Защото, ако случайно сте пропуснали, шоколадовите яйца на касите се подреждат на нивото на очите на децата. Аз не ги забелязвам, (както не забелязвах и дупките по улиците и липсата на тротоари преди да стана майка!), но тя не ги пропуска! При една такава сцена в голям супермаркет, малката легна на пода на магазина пред касите и започна да се търкаля, пищейки истерично: “И-С-К-А-А-А-М ШОКОЛАДОВО ЯЙЦЕ!”, докато аз правех отчаян опит да балансирам двете пълни пазарски торби и да я изстържа от пода на магазина. В този момент една любезна възрастна жена ми предложи тя да ѝ купя яйце, ако нямам достатъчно пари. Някой друг да е попадал в подобна ситуация?

Сега, когато е на 4, въпросът се решава доста по-лесно. Имаме си уговорка, че ако много иска яйце, го купуваме, тя си прибира играчката и ми дава шоколадовите корички, които аз успешно озовавам в боклука. И не, нямам проблем с изхвърлянето на храна, особено, ако нещото не се вписва в личната ми дефиниция за храна!

Захарта като израз на любов

Познавам и други майки, които със същия успех изхвърлят донесените от баби и дядовци шоколади, бисквити, близалки и други захарни изкушения, стига да стигнат до тях преди децата. За бабите и дядовците купуването на лакомство за внуците е билетче първа класа във влакчето на детска любов. Не ги виня, те не познават и не се сещат за друг начин. Но други начини има и то много! Една приятелка научи бабите и дядовците да купуват на детето аеро манго, ако непременно искат да го зарадват с лакомство! Защото детето е научено да яде плодове. А когато всеки ден ядеш плодове, един наистина екзотичен плод може да е голямо лакомство!

Захарта като утеха и награда

Но да се върнем на широкия свят извън дома, в който захарта дебне отвсякъде и обществото удобно я използва за разменна монета. Разказвала съм историята на едно профилактично кръвно изследване за детската градина, когато милата лаборантка побърза да успокои разплаканото ми дете с бонбон. Попречих ѝ. Не защото съм лоша майка. Не защото искам детето ми да плаче. А защото знам, че животът ще я накара да плаче за други и по-големи неща от едно убождане за взимане на кръв. И защото не искам да се научи да заглушава болката и да спира сълзите си със захар. Тази анестезия е временна и има твърде много странични ефекти!

Не искам и да награждават детето ми с храна. Храната е храна! Дава енергия и доставя наслада. Но не е награда, не е утеха, не е наказание, не е средство за манипулация! И не бива да ѝ вменяваме подобни функции!

Редовно посещаваме детски фризьорски салон. Мястото е прекрасно! Създадено е за деца, вложена е мисъл, творчество, идея! Шарено е, има играчки и столчета в странни форми, мини плазми излъчват любими детски филмчета и за награда послушните деца получават захарна близалка. А защо не ябълка питам аз! Защо не морков! И не веднъж съм ставала свидетел на сцени, в които майки отчаяно започват да убеждават детето да не си яде наградата, защото разваля зъбките, а то да настоява, че си я иска. Но отново майката трябва да влезе в ролята на ограничителя, който взима шаренето нещо от детските ръце и разваля удоволствието! Защо трябва все майките да сме лошите!

Ние поне в този случай постигнахме лесно съгласие – взима си близалката, размята си я като знаме по улицата и когато стигнем вкъщи ми я дава (все така неразпечатана), за да я изхвърля. Точка за мама в битката със захарта! Тази е спечелена, но имам доста загубени.

***

Мога да продължа с примерите, но ще спра дотук. За да поясня отново защо изобщо пиша това! Нито е за да се оплаквам, нито е за да обвинявам някого или да карам друг да се чувства виновен! Всички сме еднакво невинни или виновни, но има една ситуация, от която потърпевши ще са децата и здравето им – сега и в бъдеще. И тази ситуация може да се промени, ако има обществено разбиране и подкрепа! Най-важната и значима промяна за мен би била намаляването на въглехидратните и сладките храни в менютата на яслите и детските градини, ограничаване продажбата на захарни изделия и напитки на територията на училищата, но и всяка друга промяна, колкото и малка да е тя, ще бъде крачка в правилна посока:

– повече хора от всички поколения (баби, дядовци, лели и стрини включително!) да осъзнаят, че захарта вреди на децата, и че захраните изделия не са храна за всеки ден
– да се махнат изкушаващите сладкиши от ниските рафтове на магазините и касите. Големите вериги няма да загубят кой знае колко от това, но децата и семействата им ще спечелят! Всъщност една верига вече го направи и въведе sugar-free каса. Поздравления за това!
– да се появят клубчета, в които менюто за детско парти да е различно от пица и сандвич. Нека имаме право на избор!
– да има ресторанти, в които детското меню да не е паста и пържени пилешки късчета, а детска салата, зеленчукови шишчета, кюфтенца от риба, селекция от супи, хляб с квас – могат да се предложат толкова много интересни и апетитни неща!
– да не използваме сладкиши, за да наградим или утешим децата. Ако все пак наградата е храна, нека поне да е плод! Те не действат пристрастяващо!

Да, много неща могат да се направят! И всички могат само да спечелят от това. Но ако повече хора/организации/медии не осъзнаят колко е важно и не се включат в една кампания за защита на децата от захарта, ще си останем една шепа неразбрани родители в самотната ни борба срещу дебнещата отвсякъде захар!

И за да избегна песиместичния финал, защото в действителност съм оптимист, обещавам още следващата седмица да споделя конкретни стъпки, които заедно и поотделно можем да предприемем, за да направим възможна една позтивина промяна!

Маги Пашова

Нутриционист с фокус върху семейно хранене и захранване. Автор на "По-здрави бебета", "Дневник на захранването", "Рецепти за щастлива бременност" и други. В тях и в сайта ще откриете информация как да храните децата си разнообразно и с увереност, съобразно актуалните научни препоръки за пълноценно и баланисрано хранене.